Ултиматум или блъф: играе ли Радев на твърде високо ниво срещу САЩ за „самолети срещу визи?

Ултиматум или блъф! Това ли виждаме в играта на премиера Румен Радев, която е на твърде високо ниво срещу САЩ за „самолети срещу визи? Изказването „самолети срещу визи“, включено в разговор с президента на САЩ Доналд Тръмп, може да бъде разглеждано едновременно като дипломатически натиск, вътрешнополитически сигнал и опит за транзакционна сделка със Съединени американски щати в стил, който действително напомня начина, по който Доналд Тръмп често подхожда към международните отношения.

Но дали това е реален „ултиматум“ и дали има шанс да произведе резултат - това са два различни въпроса.

Първо, самата логика на Радев е ясна: България предоставя стратегически актив - възможност американски военни самолети да останат на летище „Васил Левски“ в София, а в замяна иска политически дивидент по една от най-чувствителните теми в българо-американските отношения - визовия режим. Това е класическа схема „услуга срещу услуга“. В този смисъл Радев очевидно се опитва да говори на език, който Тръмп разбира: не ценности, а сделка.

Проблемът е, че асиметрията между двете теми е огромна.

За САЩ достъпът до българска инфраструктура е тактически въпрос, който може да бъде променян според оперативната необходимост. За България отпадането на визите е стратегическа и символна цел с дългогодишно обществено значение.

Това означава, че София поставя на масата актив, който е временен и заменим – „паркирането“ на самолети, срещу искане, което изисква сложна административна и политическа процедура във Вашингтон - отпадане на визов режим.

Тук идва и най-същественият момент: визовият режим не е решение, което американският президент може просто да „подпише“, дори ако иска. Програмата за безвизово пътуване има законови критерии - процент отказани визи, обмен на данни, стандарти за сигурност, административни процедури. Президентът може да ускори политически процеса, но не може еднолично да го наложи по начин, по който например договаря мита или търговски условия. Тоест Радев се опитва да направи сделка с актив, върху който Тръмп има ограничен пряк контрол.

Вторият важен аспект е времето. Ако разрешението за „паркирането“ на американските самолети в София изтича на 31 май, тогава прозорецът е твърде кратък за реална дипломатическа размяна. Именно затова това по-скоро прилича не на истински ултиматум, а на политически сигнал. Истинският ултиматум предполага, че другата страна има както нужда, така и време да реагира под натиск. В момента няма ясни признаци, че САЩ са в такава ситуация.

Тук влиза на дневен ред и въпросът за Иран.

Ако американските операции срещу Иран са деескалирали или са в пауза, стратегическата стойност на самолетите в София рязко намалява. Те бяха използвани основно за въздушно зареждане и логистична подкрепа на операции в Близкия изток – според благодарствените думи на американския държавен секретар Марко Рубио. При липса на активни удари необходимостта от тяхното оставане в България отслабва. А когато едната страна не изпитва спешна нужда, натискът губи сила.

Това прави много вероятен следния сценарий: Вашингтон просто да избегне ескалация, да не влезе в публичен спор с Радев, а тихо да преразпредели или изтегли част от техниката, без да обвързва темата с визите. За САЩ подобен подход би бил по-лесен, отколкото да създават впечатление, че визовата политика се „търгува“ срещу военни бази.

Именно тук е слабата точка на българската позиция. Ако американците приемат връзката „самолети срещу визи“, това би изглеждало като прецедент: съюзник от НАТО поставя условия по оперативно военно сътрудничество срещу вътрешнополитическа облага. Вашингтон традиционно избягва да насърчава подобна логика, защото тя може да бъде повторена и от други партньори.

(б.р. - България не е единствената държава от Европейски съюз, чиито граждани все още имат нужда от визи за Съединени американски щати. По актуални данни на Европейска комисия, гражданите на три държави членки на ЕС все още не са включени в американската Visa Waiver Program: България, Кипър и Румъния. Тоест България не е сама, макар че темата у нас е особено чувствителна политически. Важно е обаче и друго уточнение: през последните години Румъния беше много близо до включване в програмата, а в различни периоди американската администрация е сигнализирала, че Букурещ напредва по техническите критерии. Затова в публичния дебат понякога остава впечатление, че основно България е „извън клуба“. Също така, до скоро в подобна ситуация беше и Хърватия, но тя вече е в американската безвизова програма. Отделно, ЕС официално признава, че няма пълна визова реципрочност със САЩ именно заради България, Кипър и Румъния. Какво прави ЕС, за да защити трите страни… Това е друг интересен въпрос, който по-скоро май е реторичен?)

От друга страна, вътрешнополитически Радев вероятно печели. Темата с визите има широка обществена подкрепа, а представянето му като лидер, който „изисква нещо конкретно от Америка“, се вписва в образа му на по-независим и по-суверенистки настроен държавен глава. Тоест дори без реален резултат, самото поставяне на условие има политическа стойност за българската аудитория.

Що се отнася до Тръмп, има още един нюанс. Да, той харесва сделки. Но харесва сделки, в които отсрещната страна предлага нещо, което САЩ трудно могат да заменят. България има географско значение, но не е незаменим фактор за американската военна логистика. Ако оперативната нужда е намаляла, тогава мотивацията за компромис също намалява.

Затова най-вероятният извод е следният:
Радев не отправя класически ултиматум, а по-скоро политически натиск с ограничен реален лост, както и добър ПР ход.
Ако американските операции около Иран са в затихване (б.р. – Тръмп като президент може да води война в рамките на 60 дни, които в случая с Иран минаха, а следа това трябва Сенатът на САЩ да каже „да“ или „не“ за продължение), Вашингтон вероятно няма да счита въпроса за достатъчно важен, за да влиза в сделка.

Темата с визите почти сигурно няма как да бъде решена в рамките до 31 май, защото механизмът е по-дълъг и институционален.

Най-вероятно САЩ ще избегнат публична конфронтация, а могат просто да намалят или преместят военното присъствие, ако то вече не е критично необходимо.
Политическият ефект от изказването е по-голям в България, отколкото във Вашингтон. В крайна сметка това е ход, който изглежда силен на ниво реторика в България, но може да се окаже слаб като реален инструмент за натиск, особено ако американската страна вече не изпитва непосредствена нужда от базирането на тези самолети в София.